Феодалният Русчук


       При оттеглянето на Михаил Храбри с него заминавало и българското население, според едни доброволно, а според Болтазар Валтер цялото население на Руси, който бил равен по големина на Вроцлав, било принудено със сила да мине във Влашко. На 25 януари Михай Витяз изгорил изцяло града - място на битки и кървава сеч. По-късно градът отново израснал от пепелищата. През 1603 г. Шакшами паша, по времето на султан Ахмед Първи (1603 - 1617 г.), бил натоварен да командва флотилия от 50 фрегати, с обсег от устието на Дунав, будинската крепост (Видин), със седалище и зимовище на корабите в Русчук. Това ново име се получило, като към Руси била прибавена частицата за умаление „чук" - Малък Руси, поради ограничените първоначални размери на възстановения град. Това име вече се отнасяло само за селището отсам реката (без Йоргьоги - Гюргево). Дотогава в някои карти и бележки на пътешественици фигурира Руси отсам и Руси отвъд Дунав.
       В замяна на беглите бележки на княз Христофор Забарски от 1621 -22 г., описанието на Петър Богдан е много ценно и интересно. Той посетил града на 8 септември 1640 г. Прави подробно описание на крепостта, включваща пет кули, от които едната, в средата, по-голяма и по-висока, както и на разнородното население на града.
       Подробно е описанието за стария Русчук, което дава известният турски пъ-тешественик Мустафа бен Абдулах Хаджи Калфа (1609 - 1657 г.). В неговото съчинение „Румели и Босна" четем, че в Русчук имало 6 хиляди къщи, а на брега се намирали „крепостта, митницата, един хубав кладенец, няколко бани, два хана и 9 джамии".
       През 1651 г. в Русчук пребивава пътешественикът Евлия Челеби (Кетиб Челеби) - 1611 - 1682 г. В „Сеяхатнаме" („Книга на пътешествията") между другото той пише за Русчук: „Субашлък Русчук зависи от Никополския санджак и Силистренския еялет. Русенската кааза е с пай от 300 акчета. Има много първоначални училища, три хана, един хамам (баня) до самата крепост край Дунав и 300 дюкяна. Всяка седмица става голям пазар, дето сред чаршията на големия площад се събира мравуняк от хора. Всички жители говорят влашки, молдавски, както и чисто български. Те са много великодушни, гостоприемни, веселяци и дават много дарове без разлика на бедни и богати". За русчушката крепост, която била на мястото на римския кастел, той пише: „Крепостта е заобиколена от Дунав и само на източната страна откъм града има желязна врата, пред която има вал, издълбан в скалите. Над този вал има дървен мост, който е подвижен и всяка нощ войниците от крепостта го вдигат и закачат на вратата. Цялата окръжност е 900 крачки. Вътре се намират къщите на коменданта, имама, мюедзина, кехаята, джебханата, хамбар за храни и един мюсюлмански храм. Има една сигнална кула. Крепостта е снабдена с топове „бал емез" (едрокалибрени) и „шайка топларъ" (за стрелба по кораби)".
       Според Евлия Челеби - турски географ и пътешественик, дунавският град бил основан около 70-80-те години от Егира от влашкия крал Урусчук, който бил наречен на негово име Русчук.
       Адмирал Шакшами паша бил натоварен да охранява Дунава до Острогонската крепост в Будинско (Видин) и с 50 фрегати плавал до това място. Зимно време корабите се връщали в русчушката крепост и били връзвани в пристанището.
       „На запад от града, в Дунава се влива река Лом, която има извори в Казанлъшките планини. В сладката й вода живеят 40-50 вида вкусни риби. Затова именно, ако между крайдунавските жители има някой едър човек, за него казват, че се е надул като ломска риба". Това е станало като поговорка.
       В документ от 1657 г. пише, че сановниците и първенците на Русчук изпратили писмо, в което протестират, че в Чернови (Червен) е започнал да става пазар два пъти седмично. Настоява се да бъде забранен пазарът под предлог, че „това предизвиквало глад в казаната касаба"...
       Ф. Соимирович през 1664 г. пише за Русчук като за многолюден град, а И. Кандсперг през 1674 година уточнява, че е голям търговски град, с две порутени кули. Руският полковник Лен през 1792 г. видял стар каменен замък.
       Флотските функции на Русчук се потвърждават и от кадийския регистър, отнасящ се до 1667 г. В него е отбелязано, че един чифлик край Пиргос (Пиргово) се дава на Капудан й Туна (командир или адмирал на дунавската флотилия). За това се споменава и в пътеписа на унгарския пратеник Янош Комарс ми от 1697 г., който пише за четиридневния си престой в дунавския град: „Орошчик (Русчук) лежи на брега на Дунава. Той е голям турски град, има крепост и е пристанище на всички дунавски фуркети (название на малки кораби - б. а.), ладии и продоволствени съдове (гемии). Тук живее дунавският Капудан паша и има голяма евтиния във всичко. Лозята му във всяко отношение са като стафидно грозде, по-хубаво от което не вирее и по Токайското възвишение, виното му е евтино."
       Всички други маджарски пътешественици, като трансилванския пратеник Ференц Шебеши, Томаш Борошеш, Янош Папай, Келеман Микеш и др., отбелязват града с името Орошчик - унгарски вариант на Русчук. Немските пътешественици пък употребяват названието Ротциг.
       Русчук заедно с 87 села е бил вакъф на Махри Махъ Султани - една от жените на султана. Селата са изброени в един султански ферман от 1680 година. Край града и в близката околност имало около 40 чифлика.
       През 1691 г. в Русчук бил италианският инженер и учен енциклопедист на австрийска служба граф Фернандо Луиджи Марсили. В неговата шесттомна география на Дунава, отпечатана в Брюксел през 1744 г., между другото е отбелязано: „Вместо да се пътува по течението на реката и по море чак до Константинопол, сега обикновено се слиза на кастела Росциг, за да се продължи пътуването по суша". На приложена карта градът е поставен при устието на Янтра. Пътят от Русчук до Варна, както отбелязват редица пътешественици, се иземал за пет дни. Николаус Шмид пише през 1605 г., че по този път се пътувало с камили. Много десетилетия трудът на Марсили, придружен с карти на главните дунавски крепости, бил единственият подробен източник за дунавски изследвания.
       Капитан Шад - холандец на австрийска служба, посетил нашите земи и конкретно Русчук на 4 юли 1740 г., го описва така: „Твърде просторно и добре населено селище", с дървени джамии, бедни домове и добре уредени дюкяни на дубровнишки търговци. Из града има много гугушчуци и щъркели. Големите гемии с платна и весла били движени предимно от поробени християни. На изток от града имало „твърде добре запазена крепост, заобиколена с кули, покрити с керемиди", снабдена с оръдия. На 10 ноември 1738 г. в село Червена вода е умрял унгарският революционер Йозеф Ракоци, погребан в двора на църквата.
       През 1754 г. йеромонах Лаврентий, брат на Паисий, посетил Русчук като таксидиот на Хилендарския манастир.
       В лоция на р. Дунав, в участъка от Земун до устието, датираща от 1779 - 1782 г., Русчук е голям и многолюден търговски град, пристанище с кораби, които обслужват двата бряга, в географията на Костандас и Филипидесот, 1797 г., Русчук е пристанище на България и Влахобогданско, с търговско пристанище на брод от Влашко и Русия към Турция.
       На мястото на стара часовникова кула на 2 януари 1806 г., по време на уп-равлението на Тръстеникооглу Исмаил ага, била открита кула с часовник близо до Узун чаршия (сега ул. „Николаевска"), при джамията Арасте, която е била на ъгъла, образуван сега от улиците „Света гора" и „Балкан". Кулата била съборена през 1919 г., като от нея е запазен мраморен надпис на арабски, преведен от П. Миятев.
       През 18. век Русчук се затвърдил като важна крепост и по-късно станал част от укрепения отбранителен четириъгълник Русчук - Силистра - Варна - Шумен. Освен крепостта край Дунав, издигната на мястото на римския кастел Приста, турците укрепили целия град, като се възползвали от благоприятното му топографско разположение. От изток и юг градът бил обграден от дълбок ров, наречен Митириз. Той бил широк от 15 до 20 м и дълбок от 5 до 8 м. Ровът бил изпълнен с вода и на места иззидан с дялани камъни. На негово място сега от Централната жп гара до хотел „Рига" (Дълбокият път и „Мостът на въздишките") се вие дъгообразният булевард „Цар Освободител". Зад рова имало голям землен насип. В града можело да се влезе само през петте каменни порти с железни врати и подвижни мостове пред тях. Това са Стамбулкапия, Ортъкапу, Кюлкапу, Хумба... Кюнтукапия, наречена така, защото през нея минавал „кюнецът" - водопроводът, е единствено запазена и дава представа за останалите. Тя се намира до църквата „Света Петка". По околните височини край града били построени много укрепления (табии) - Ешек, Мехзар, Маймун, Лелек и най-голямата - Левент табия, запазена до наши дни и превърната в ресторантски комплекс. По решение на Берлинския конгрес през 1878 година Русчушката крепост, както и всички останали укрепления в България, била разрушена. Кюнтукапия била запазена, за да приютява гостуващите мечкари, а Левент табия станала военен арсенал.
       През време на руско-турските войни Русчук често влизал в обсега на бойни действия. За пръв път през 1773 г. руснаците завзели града под командването на граф Румянцев. След кръвопролитни битки през 1810 г. генерал Каменски превзел Русчук с цената на 9000 убити войници. През следващата, 1811 г., генерал Кутузов със значително по-малобройна армия нанесъл страхотно поражение на турската армия, предвождана от везира Ахмед бей, при селата Слобозия в Румъния срещу Русчук и Кадъкьой (Щръклево). В руската военна история има много подробности за т. нар. Русчушко сражение. В тази война (1806 - 1812 г.) участва за пръв път новосъздадената Българска земска войска. В нея бил включен и отрядът русенци, във формирането на който главна роля имал русенският владика Неофит.
       На 27 юни 1811 г. Русчук бил подпален и 635 български семейства напускат града. Само малка част не успяват да преминат в Гюргево по понтонния мост. Три години по-късно - 1814 г., френският офицер Даниел Томасен пише за Русчук, че е стоварище на стоки от Германия и най-вече от Виена, че в корабостроителниците с пълен капацитет ремонтират кораби и лодки. Старото укрепление според него било строено от генуезците.
       Уилям Макмайкъл посетил Русчук през 1818 г. и видял мръсните му и кални улици. Такива ги вижда и Р. Еолош през 1827 година - мръсни, неравни, безредни, стръмни.
       Представа за феодалния Русчук ни дава гравюрата на А. Кунике от 1826 г. за бастиона, на Уилям Барет - с панорамата на града откъм Дунава, направена през 1844 г., както и рисунката „Турско кафене в Русчук" от Йозеф Клайтон Бентли. Картинни описания на града прави още Франц Грилпатцер, а датският писател Ханс Кристиян Андерсен пише, че градът се състои от кирпичени и дървени постройки.
       Румънците Д. Болинтиняну (посетил града през 1851 г.) и А. Пелимон подчертават, че градът прави впечатление с кривите си, мръсни, задънени улици и къщи, обградени с плет. Малко след Кримската война през Русчук минал А. Мъри, който пише, че главната улица на Русчук представлява „дълбоко, опасно езеро от кал".
       Данни за Русчук има в бележките на английския професор Едуард Даниел Кларк и немския географ д-р Георг Хасел, руския капитан Дюмел, шотландеца
       Ендрю Арчибалд Пейтън. Никола Ернст Клееман, посетил Русчук през 1768 г., разгледал много дюкяни, в които се продавали „атлаз, кадифе, краски (бои), платна, шекер, кафе, суров памук, книги, разни корени, сухи билки, овощия, нюрнбергски стоки, цинк, желязо, стомана, мед, живак, бразиленхолц (от немски - бразилско дърво) и други". Книгите, за които става дума, са били църковни. В града имало „фабрики за кожи, сахтиян, восък, тютюн, вълнено сукно, преден памук, коприна, вълна и други". Това, разбира се, са били работилници.
       Интересни са описанията на Русчук на бенедиктинския монах Нигел Симперт, придружавал австрийския посланик граф Волфганг Етингенски, на трансилванския пратеник Френц Фебеши. Подчертават се хубавите лозя и вина на града, който още от 17. век е значителен лозарски център.
       Френският консул в Одеса Шарл дьо Пейсонел, който през 1795 г. обходил дунавските и черноморските градове, дава много кратка, но изчерпателна характеристика на търговското значение на Русчук: „Русчушките търговци владеят цялата вносна търговия на Румъния". Те посещавали панаирите в Одрин, Узунджово, Цариград, Солун и продавали между другото сахтиян и други кожи. Датският инженер Карстен Нибур, посетил Русчук през 1757 г., дава сведения за занаятите в града и за мелницата и фабриката за сукно в Гюргево, управлявани от Русчук, за неговото добре уредено пристанище. Интерес представляват впечатленията за града на доминиканския абат Доменико Сестини, на германския търговец Михаил Пестер, на руския генералщабен полковник Лен, на англичаните Бил Антермони и лорд Фредерик Балтимор. Робърт Листън описва през 1794 г. високите минарета, кьошковете и сградите в Русчук, многоцветно боядисани по китайски маниер. Джон Джексън на връщане от Индия минал през 1797 г. през Русчук и пише за него: „голям, гъсто заселен град с размерите на Ливърпул".
       Членът на английска военна мисия Уилям Уитмънс, посетил Русчук през 1801 г., отбелязва, че градът е единствен със своята свободна търговия на всякакви стоки, пазар, гъмжащ от разнообразие, на фона на анархията в империята, причинена от Осман Пазвантооглу. Подробности за търговията в града се | намират в Дубровнишкия архив, където се пазят писма на търговци от Русчук. В края на 18. век идва в Русчук вълна от еврейски заселници от Белград, Ниш, Видин, Никопол и Одрин. Те уреждат своя община и синагога, улеснени от русчушкия управител Тръстеникооглу Исмаил ага. За еврейската общност в града намираме данни в историческите бележки на Ш. Розианис „История на русенската еврейска община" от втората половина на 19. век и в новите изс- ледвания на Цви Керен от Израел, публикувани през 2001 година.
       Много стоки на русчушкия пазар идвали от Сибиу и Брашов (тогава с име- ната Херманщад и Кронщад). От Лайпциг се донасяли басми, от Линц - платове, и още парижки есенции, шотландски шалове, табакери, брокати, игли, карфици, колани, шишета розмарин, лекарства, рокли, дантели, панделки, фаянс, струни за музикални инструменти, лъкове за цигулки, моливи, чорапи, часовници, огледала, прибори за хранене и други неща, характерни за градския бит в Европа. Русчушкият търговец Тодор Минков живее в Брашов в собствен дом. От 1824 г. е австрийски поданик, търгуващ „с левантийски стоки и брашовски изделия". През 1829 г. регистрира собствена фирма. Друг известен русчушки търговец е Димитър Хаджи Русет - виден дарител.
       Данни за Русчук има в „Атлас" от 1759 г., издаден в Нюрнберг от Хоманс Ербен. Автор на плановете на дунавските крепости е Йохан Фридрих Йотинген.
       Австрийският посланик в Цариград X. Раткел отбелязва, че русчушките митничари са особено чувствителни към бакшишите.
       През 1828 г. Адолф Кунике и Ф. Волф литографирали и отпечатали графични изображения на Русчук, както и на дунавските градове Видин, Никопол, Свищов, Тутракан, Хърсово. Техен автор е известният архитект и художник Якоб Алт (1789 - 1872 г.). Чертежите им са на виенчанина Людовик Ермини.
       Гравюри и географски описания на Русчук фигурират и в „Майер Универсум", издадена през 1833 г. в Хиделсхайм, по гравюри, направени по рисунки от натура. В Лондон е издадена книгата „Река Дунав, нейната история, пейзажи и топография", със скици от Абреш, прерисувани от Уилям Хенри Бартлет, под редакцията на Уилям Бити.
       През 1830 г. във Виена е основано „Първо императорско кралско привилегировано параходно дружество" (ДДСГ). От 1835 г. Русчук става важна негова база със специално представителство, депозити и съоръжения. Параходите на дружеството обслужват нашите дунавски пристанища по разписание от Видин и Тулча, като турското правителство дотира дружеството, което прави и България от 1878 до 1935 г., до създаването на Българско речно плаване. Пръв агент на дружеството в Русчук е Лука Кличиян. Митническият управител в Русчук, изпратен от Цариград през 1841 г., покачва процента на митата, за което австрийците протестират. В резултат на това през 1843 г. е назначен специален контрольор - Садък Гибралтар ефенди, със седалище в Русчук. През 1849 г. се открива и Австрийско консулство в Русчук.
       Дунавският град се утвърждава и като важен корабостроителен център. Още през 1566 г. в Руси са построени 5 големи гемии, предназначени за турските военни походи към Виена. Надзорът на строежа им бил възложен на русенския кадия. През 1693 г. се строят 20 кораба в градовете близнаци Русчук и Гюргево. През 1820 г. според Томасен се строели само лодки.
       През 1831 г. при старото устие на р. Русенски Лом е създаден военен арсенал, който според В. Павлов представлявал единствената по своето време в нашите земи модерна корабостроителница за строеж и ремонт на плавателни съдове. В него са работели постоянно 30 души. През 1833 г. е построен ветроходният кораб „Марица". През 60-те години според Феликс Каниц в Русчук имало две корабостроителници при устието на р. Русенски Лом. От 27 декември 1868 г. започва работа и корабостроителницата на Речното управление (Идарие й нахрие), открита официално на 1 януари 1869 година.
       В протоколите на русенската мюсюлманска община се намират сведения за посещението на султан Махмуд Втори в Русчук през 1836 година. Това събитие било ознаменувано с издигнатия в чест на султана паметник, който и днес се намира в парка (Алеите). Арабският хвалебствен текст е моделиран върху мраморна колона. Русенци наричат този паметник „Царевия камък". Той е най-старият паметник в града.
       Хелмут Карл Бернхард Молтке-Старши, завеждащ топографско бюро в Берлинската военна академия, пише за Русе през 1835 година: „Градът ни се стори в най-висша степен оригинален, жителите му с видимо любопитство ни изпращат с очи... Дълга улица между две редици домове, чиито покриви се доближаваха помежду си, че образуваха арка, която защитаваше пешеходците от слънце и дъжд. На този пазар се продаваха само лули, конски хамути, ботуши, обувки, необработен памучен материал."
       През 1844 - 1845 г. руският филолог и археолог, професор в Москва, Казан и Одеса, Виктор Григорович (1815 - 1876 г.) пътува през българските земи от Охрид до Русчук. Впечатленията си от пътешествието през Европейска Турция отпечатва в Казан. Тръгвайки от Охрид, той навсякъде пише за България и българи и никъде не употребява Македония и македонци. В Русчук той пристигнал с лодка от Свищов. В книгата си отбелязва, че населението на Русчук се състояло от турци, евреи, власи и отчасти от българи. Посетил училището и епископската църква, където видял новобългарски църковни ръкописи от втората половина на 18. век, каквито имало във Вакарел, Егри, Шипка и др. С лодка се отправил за Гюргево.
       Австрийският консул Емануил фон Рьослер, който бил в Русчук от 1848 до 1857 г., в своите рапорти пише, че край града имало хубави гори с дървета, подходящи за изработване на лодки и гемии. Имало работилници за строеж на гемии, като тези в Тулча, както и за ремонт на съдове. Мнозина русенци, които се занимавали със строежа на лодки и гемии, носели названието на занаята си - вапорджии. По това време соларо-гемиджийското сдружение превозвало сол от Влашко за България. Кръглият му печат имал надпис „Камарашия Рушчушка 1849 г.", а в средата били изобразени три гемии с издути ветрила. Отпечатък се пази в Русенския държавен архив. Самото название „камарашия" подсеща, че освен българи и турци, в него са участвали и румънци.
       Каруцарите изработвали файтони, купувани в Букурещ. Развитие в Русчук имали шивачеството (терзийството), грънчарството - особено за филджани (чаши за кафе), люледжийството - за прочутите русчушки лули с позлатени краища, известни чак в Цариград, откъдето идвали търговци, за да ги закупуват. Работилниците били на улица „Люледжийска" (тя е сменяла много пъти името си - „Надежда", „Максим Горки", „Стефан Стамболов").
       Риболовът имал много важно значение. Чрез него много хора изкарвали своето препитание. Събирани са били и пиявици за лечение с кръвопускане.
       По време на Кримската война, когато при Русчук има понтонен мост, градът е посетен от английския журналист и дипломат Юстъс Мъри. Той пише за Русчук - „един от най-големите градове в България е и нейна дунавска столица... По кейовете има винаги закотвени плавателни съдове. От разстояние градът изглежда великолепен, но улиците му са тесни, мръсни и мрачни."
       Румънският общественик, поет и фолклорист Болинтиняну в своята книга „Пътувания по Дунав и България", отпечатана в Букурещ през 1858 г., пише за Русчук, че е седалище на силистренския паша, че има 30 000 жители, от които по-голямата част са българи. За крепостта се казва, че има хубаво местоположение и че е здрава, но самият град имал окаян вид. За това Болинтиняну дословно пише: „Никъде в Османската империя не срещнах такава мизерия, както в градовете по десния бряг на Дунава... От Париж в Русчук! Каква разлика и каква лоша промяна!... Не знам на какво да се отдаде причината за тази мизерия? Това последното може да ражда първото, защото средствата за съобщения с Австрия и Константинопол не липсват на този град. В другите места българите, добри работници, живеят по-добре и изглеждат по-заможни, отколкото мюсюлманите."